Пориотис Николаос
Мъртъвците на хубавицата
Младежът
На морския бряг дълбоко заспал е,
меко го люшкат вълните
и вятърът сладко му пее,
о, любими!
Защо ли ръка към меча протяга?
Цвете, на бездната в безкрая запокитено...
Как слънцето стрели запраща към нозете му!
Да го разбудя...
Приближавам се. Глух остава той за стъпките,
що нявга песен събуждаха с целувките.
Връз мраморна му гръд цъфти
страшна теменуга морава.
Морави и устните...Но да целуна
очи му сладки, що весело се смееха.
Привеждам се, и о, уви! Те веч
не отразяват хубостта ми!
Мъжът
Липсваше ми. И рекоха ми – връз кон изправен,
пръхтящ и потреперващ, а пред него –
гора от снаги - канари и от щикове – бодливи тръни.
Как да ги премине?
И непоклатим, призрачен някак,
светкавица стиснал в ръка, той
се смее гръмовно,
да яхне коня и да литне
- Пегас същински.
Но, ах! Куршум горчив смеха прекършва,
ала не рухва героят – същински стълб непоклатим,
и конят му лети, сякаш със крила
Смъртта го е дарила.
Ето! Мъртвецът разрива вражите тела,
напръсква ги – блажени те! – с божествена амброзия...
Невернико! Не са това земи ми плодородни,
що ги разора телата!
Стареят
Защо ли скрита тръпка в нозете си усещам?...
Каква снага! Сякаш древна канара седефена,
а връз нея с влакно самовилско
прахан руса изплетена!
Ням е обаче наблизо горунът вековен,
под който предсказваше в древна Додона,
и безмълвен е –
чешма, ромоняща свещената песен.
Морава ръка – като угаснала главня,
що много лета наред бе простряна
върху невинната ми шия.
И с целувка в косата прокоба изрече:
„Що сърца ще изгориш!”
Ах, как цяла изтлях в оная прегръдка,
а как ме смразява днес твоя лик вледенен!
Съпруже мой сетен и първи, да те назова ли „любими”?
Защо не успя да ми се нарадваш!
Старецът
Отиде си и тоя старец! „Старец!”
Крещях наум, когато опитни, сладострастни
и страшни за моята младост, воднистите му очи
ме разсъбличаха цяла!
Сега, едва заскрежени,
пък снеговете – вътък вплетен
в рехава брада – покров
от диви лилии му сплитат.
Във везмо ще го превърна със сълзи от опал!
И кат рубин ще потече кръвта връз неговата гръд,
що срамежливо я разголвам
и наум траурна песен нареждам!
Отива си, уви! И сетна ми утеха...
Отива в ада тази сянка, с левентите ведно!
О, всичко ми отне единствената,
Великата майка – любимата!
| < Prev | Next > |
|---|
