Пориотис Николаос
Завръщане в родината
Завърнаха се те и сладко ги целуваха,
и като алое Словото на устните им заблестя...
Жената
Моя мил се завръща. Отново, в злато обагрена,
звездата на моята младост блести.
Кой ме нарече вдовица почернена?
Пепел му на устата!
Върна се, радост моя! Като първия път
очите му жадно поглъщат моята хубост!
Юнако мой, разтопи ме в своите обятия!
Поднеси ми устни да ги разхладя.
(Обятията му – надгробен мрамор.
Какви студени устни! Смъртта ли ме целуна?
Уви, но треска ме разтресе –
дали не ще ме изгори трепетът от неговото връщане!)
Трепериш, сълзи рониш, мъжът ти неоплакан.
И си казваш – каква е таз змия, дето с траурен кикот
оплете в черно мойте бъднини!
Войната ме остави почернена вдовица.
Майката
Мили ми синко, кой те прокле,
кой ти прокле ръцете мъжествени,
че, сякаш призрак, наново ме изваяха – рождената ти майка,
в безчувствен мрамор ме превърнаха?
Твоите ръце творящи,о, да не дава господ,
оръжие да сграбчат – оръдие ответно!
Хляб и слава повече не ще да донесат
на мен, останалата жива майка!
Вражата земя бездушно се присмива на онез,
дето душите си оставиха в пръстта.
Ела си, чедо мое, да те нахраня,
че пак си още мъничко, не можеш да летиш.
ялова родилка, коя съдба това ми отреди?
Нямам вече аз, горката, пазва млечна,
Да я разтворя за свидно си дете!
| < Prev | Next > |
|---|
