Варналис Коста
Живял някога на Изток един мързелив цар. Не правел нищо. Цял ден лежал на дивана с много меки възглавници, карал да му разправят приказки, а той слушал унесен.
Пращал придворни из цялото царство да събират и да му пращат в двореца всички, които знаели приказки, мъже и жени, млади и стари, местни и чужденци. Защото не се насищал да слуша. Когато свършела приказката, го обземала скуката и тъгата. За това искал след всяка приказка да започва нова. Дори когато ядял и пиел, или се къпел в банята на двореца, искал да слуша приказки. Едва много късно, след полунощ, когато се унасял в сън, разказвачите млъквали и стъпвайки на пръсти по дебелите килими, се измъквали тихичко да си починат и те, горките.
Колкото по-дълга и заплетена била приказката, толкова повече му харесвала. Имало приказки, които продължавали цели дни и седмици. Но колкото и дълги да били, все някога свършвали. Тогава царят ставал много нещастен. Разболявал се, направо щял да мре.
Докато той страдал, неговите дванайсетима /съветниците му/ и лекарят му решили всички заедно да изпратят вестители по цялата страна и по всички села на царството и да разгласят:
- Ако някой знае приказка, която никога не свършва, да се яви и да я разказва на нашия цар, а той ще му даде чувал жълтици и дъщеря си за жена
Когато хората чували това, очите им светвали от желание да станат по-богати и да се оженят за царската дъщеря. И всички си мислели, че ще могат да разкажат приказка без край. В края на краищата нищо не губели, ако не успеели.
Но накрая глашатаите добавяли:
- Но ако не успее да разкаже приказка без край, тогава царят ще му вземе главата!
Щом чуели за наказанието, ги обземал страх и ужас. Тогава разбирали, че царят не иска нещо лесно. И си говорели помежду си:
- Иска невъзможни неща.
Все пак двама – трима се явили пред царя, решени или да спечелят облога, или да изгубят главите си. Първият се опитал да разкаже приказка без край, но разказвал само три дни. После въображението му секнало. Започнал да мънка, не знаел какво да каже и така изгубил главата си.
Тогава другите двама се уплашили и не посмели дори да започнат. Избягали и даже благодарили на Бог, че отървали кожата.
Минало много време, но никой не идвал в палата за тази работа.
Докато един ден се появил един чужденец – никой не знае от къде бил. Но и хитростта, и смелостта му били големи.
- Велики царю – казал той след задължителния поклон – чух, че даваш голяма награда на този, който ще ти разкаже приказка без край. Даваш му чувал жълтици и дъщеря ти. Вярно ли е?
- Вярно е, отговорил царят. Но ако не успее, му вземам главата.
- Това също го знам, - казал чужденецът – но съм готов да ти разкажа една история, която няма да свърши.
- Чакам да започнеш – казал царят и легнал на дивана върху многото възглавници.
Тогава чужденецът седнал на пода на един килим пред царя и започнал:
„Имало едно време живял един велик цар, който събрал всичкото жито на съседната страна и го заключил в един хамбар, толкова голям, че за да го обходиш, трябвало да вървиш от сутрин до вечер”
„Един ден в столицата долетял черен облак от скакалци, толкова много, че слънцето помръкнало и всички помислили, че идва свършекът на света. Защото и улиците, и къщите, и въздухът се изпълнили с толкова много скакалци, че не можело да се диша.”
„Тези безбройни скакалци изяли всички лозя и гори, но не се наситили и накрая подушили склада с житото. Обаче той бил толкова добре затворен отвсякъде и не само нямал прозорци и комини, но нямало дори една цепнатина, през която да могат да се промъкнат вътре и да изядат житото.”
„Няколко дни обикаляли около хамбара и внимателно го оглеждали от всички страни, току-виж се намери някоя дупчица или пролука. Накрая един скакалец имал късмет и намерил на източната страна на хамбара една мъничка цепнатина, през която едва можел да се промъкне. Влязъл вътре, взел едно зърно жито и излязъл.”
„Щом първият излязъл, влязъл втория, взел второ зърно. Щом излязъл и този, влязъл трети скакалец и взел трето зърно жито и излязъл. След това влязъл четвърти скакалец, взел четвърто зърно жито и когато и той излязъл, влязъл пети скакалец и.... „
Минали дни, седмици, месеци, години, а чужденецът продължавал да разказва от сутрин до вечер едно и също:
„После влязъл друг скакалец и взел едно зърно жито. Щом той излязъл, влязъл друг скакалец и взел друго зърно жито... „
Така минали две години, а чужденецът все повтаряли потварял от сутрин до вечер едно и също. На царя толкова му дотегнало, че един ден попитал ядосан:
- Я ми кажи, колко време ще влизат и ще излизат тези скакалци?
- Царю честити, до сега скакалците са изнесли само една длан жито от хамбара. Остават още триста оки и милиони скакалци. Може би след шестстотин години всички скакалци ще успеят да влязат и да изпразнят хамбара. И пак виждаме... „
Царят не издържал. Ококорил очи, скочил от дивана и изкрещял с всички сили:
- Проклети човече! Ще ме подлудиш! Стига вече! Изгубих облога! Вземай си чувала с парите и дъщеря ми, само ме остави на мира!
Така хитрият чужденец взел парите, взел и царската дъкеря, даже наследил и трона.
Царят остарял много и вече му харесвали приказки и истории, които имали край. И все повтарял:
- Доволен съм, че разбрах, че само историите, които свършват, са хубави и интересни.
Когато умрял, умният му зет станал цар. И държавата продъфтяла. Но историците още не са установили точно от къде бил този чужденец.
| < Претходна | Следећа > |
|---|
