Варналис Коста
“Мъките на Богородица”, Обсадени роби
Къде да те скрия, синко, че да не те стигнат злите?
На кой остров, на кой пустинен връх?
Няма да те уча да говориш, за да не кажеш нещо лошо.
Знам, че ще имаш сърце така добро и мило,
че дъждовете на гнева ще го разкъсат бързо.
Ще бъдеш синеок, телцето ти ще е слабо,
ще те пазя от зли очи и от зла слука,
от първата тръпка на събудената младост.
Не ставаш за войник, не си за кръста.
Ти си дете от сой, не роб или предател-
Ще ставам нощем и ще стъпвам на пръсти,
ще се свеждам да чуя дъха ти, мое топло пиленце,
ще ти варя на огъня мляко и лайка,
и после през прозореца с трепет ще гледам
как тръгваш на училище с плоча и калем...
И ако някога Правдата – мълния и Истината ударят
мисълта ти, синко, ти не казвай.
Че хората са зверове, те не понасят светлината.
Няма по-златна истина от истината на мълчанието.
Хиляда пъти да се родиш, хиляда пъти ще те разпнат.
Ох, хиляди саби и ками забиваш в сърцето ми,
слюнката съхне по езика ми като горчив пелин.
О, как кротко блее планинското стадо...
Помагайте, небесни сили, открийте ми най-дълбоката
бездна, далеч от вълците да родя тайно.
| < Prev |
|---|
